Птиците

Звукът от двигателя идва отдалеч. И глухо. Плъзга се по външната страна на стъклата и вибрира в подметките ми. Оттук, облегнат на задната седалка, виждам гърбовете им, ръката на Горан, протегната към седалката на шофьора и отпуснала длан на сантиметри от врата на Селим. Горан е много висок и коленете му се издигат почти до жабката, опънали сивия панталон. Ръката му е гладка, без косми и с бяла кожа. Ноктите му са тесни, обгърнати от кожа, като чашка. Такива пръсти имат цигуларите. Възглавничките от вътрешната страна са изтъркани с едва забележими трапчинки, сякаш е държал ръцете си прекалено дълго под топлата вода. Погледнат оттук Селим прилича на момче. Косата му е гъста, със ситно сплетени къдрици и добре оформен череп, гладък като яйце. Селим е приятел на Горан, който виждам за първи път. Предполагам, че ги е събрало увлечението по птиците. Онези хора, въоръжени с бинокъл, карти, здрави обувки и бермуди в цвят каки, които обикалят горите и катерят чукари, за да заснемат рядък вид крилато и после да го опишат в тефтери, да му сложат номер, да му разчертаят маршрута, да фантазират полета му. До мен Горан е оставил фотоапарата си, в черен калъф, върху който се поклаща нещо като сувенир. Жълта плюшена играчка във формата на пиле. Ръката на Селим се отлепя от волана и пуска радиото.

Детонация на вълните

За вълните, грохота им, пръските им, пяната им е писано с тонове… Описанието „детонация на вълните“ принадлежи на Джон Чийвър. Не бях чувала за него, никога не ми бе попадал. По ирония на съдбата се „запознах“ с него първо чрез дъщеря му. В последния „Съвременник“ е публикувана книгата на Сузан Чийвър „Прибери се по светло“. В нея се разказва за последните години от живота на баща й, за болката на цялото му семейство покрай алкохолизма му, за странните му прищевки, за характера му… Останах приятно изненадана и от стила, от топлината, която е разбираема. Хубава книга. Тогава си обещах, че ще намеря Чийвър и ще го прочета. Така се случи. По-скоро той ме намери. Видях сборника с разкази „Крадецът от Шейди Хил“ в един кашон и веднага стана мой срещу 2 лв. Предговорът на книгата е от самия Чийвър, който, оказа се, е гостувал в България. Предговорът звучи леко оправдателно – тези разкази са писани отдавна, както пише самият Чийвър, по времето, когато „Ню Йорк бе изпълнен все още с речен блясък“ и квартетите на Бени Гудман се слушали по радиото, в книжарниците и по уличните ъгли, и всички ходели с шапки. Прекрасен е Джон Чийвър. И въпреки че, соц.-клишетата, които апропо са живи и днес, са му лепнати от тогавашната родна критика, наистина заслужава голямо признание. Фино чувство за хумор, огромно съчувствие, невероятен тембър, топлина. Ето началото на един негов разказ:

“ Ейза Баскъм, старият лауреат, се въртеше в своя работен дом или кабинет – той не бе успял да намери точно название на мястото, където човек пише поезия, – биеше стършели с един брой на „Ла Стампа“ и се чудеше защо досега не е получил Нобеловата награда.

Blondie завинаги!

Лятото преди мрака звучи така:

Пролетта така:

Are you talking to me?

Будиш се стреснат. Отваряш очи, въртиш уплашени зеници под сънените клепачи – вдясно и вляво, нагоре и надолу.  Мястото ти е познато – помниш този таван и друг път си лягал под него, в това легло, и си се будил, запарен между същите тези чаршафи. И отново е миришело така – на твоето тяло и дъх, който е превърнал въздуха в една задушна горчилка. Опипваш с ръка ребрата си, корема, бедрото. Тялото е още младо, стегнато, под кожата кръвта и лимфата трептят, в теб лудуват хормони, подлудяват мозъка и мускулите ти. Спокоен си, защото си ти. Все още мъж. Млад мъж. Силен. В разцвета си, както казва тя. Тя е с тяло на жена, едно единствено тяло, което надява различно лице всеки път, когато я срещаш. Което не е толкова често. Жените в днешни времена са рядкост. Както и мъжете. Още си впримчен в съня. Разхлабваш възела му. Сънувал си, че си друг, че не си вече мъж. Бил си старец с приковано от болки тяло, с пробити от игли вени, разредена кръв, размътен мозък и отпуснати телеса. Боляло е, но вече въздъхваш облекчено, защото не е истина. Възвръщаш самообладание. Знаеш кой си, как се обръщат към теб, как ти към себе си, помниш тембъра на гласа си, миризмата на кожата, походката, равновесието. Докато смъкваш крака на пода и кожата ти среща студената земя вече си забравил какво е. Какво е да си стар. Този сън от бъдещето, който те е стреснал, смазал, но и съживил – върнал те е към живота, който ти е познат. Хилиш се в огледалото. На собственото си лице. И знаеш, че това е точната дума. Хиля се. Самоиронията ти е чужда. Познаваш само съжалението. Но за първи път от толкова близо. Било ти е мъчно в съня, искал си да плачеш, да виеш, да се молиш, да крещиш дори, ако трябва и истерично. „Искам да остана! Камбаната не бие за мен!”

Прилеп и агънце

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Погановски манастир

Константин Драгаш, син на деспот Деян и Теодора, издига църквата „Свети Йоан Богослов“. Преди него църква със същото име издигат и неговите родители. Днес това са Погановския манастир край Пирот и Земенския манастир.

  

 

 

 

 

 

 

Тъкмо…

… се приготвиш за пролетта и идват дъждовете:

Снимката е на Ройтерс.

Картини от Метеора

  

Тайната вечеря/модернистите

 

Ади Нес (Спасителят и апостолите като израелски войници) 

 

Снимка

 

Този миг е за снимка. Така си помисли. Миг преди ръката на събеседника му да застине за секунда в пространството и пръстите му да докоснат брадичката. Този контрастен момент, когато гласът на мъжа отсреща заглъхва в гърлото и  меката мъртвешки бледа длан докосва лицето, осеяно с червени петна. Сега именно излъчва спокойствие, събира мислите си преди да отговори, давайки си сметка, че е наблюдаван, и че мълчанието именно в този миг е повече от многозначително. Поема си дъх и той вижда как гърдите под ризата и шлифера се надигат, опъват дрехите върху кожата, разширяват раменете и миг преди да разлеят очертанията му, диафрагмата се отпуска и въздухът излиза от устните заедно с този тънък, провлачен, дори мързелив глас. Говори насечено въпреки привидната мелодия. Въпреки плавните жестове – кръстосването на краката, опипването с два пръста на рамките на очилата, подръпването на панталона по ръба, свиването на ръцете в лактите преди дланите да паднат тежко с лице към бедрата. Той е от онези събеседници, които рядко вдигат поглед към теб. Предпочитат да се оглеждат наоколо, но така, че тревогата в погледа да не се усеща.