За вълните, грохота им, пръските им, пяната им е писано с тонове… Описанието „детонация на вълните“ принадлежи на Джон Чийвър. Не бях чувала за него, никога не ми бе попадал. 
По ирония на съдбата се „запознах“ с него първо чрез дъщеря му. В последния „Съвременник“ е публикувана книгата на Сузан Чийвър „Прибери се по светло“. В нея се разказва за последните години от живота на баща й, за болката на цялото му семейство покрай алкохолизма му, за странните му прищевки, за характера му… Останах приятно изненадана и от стила, от топлината, която е разбираема. Хубава книга. Тогава си обещах, че ще намеря Чийвър и ще го прочета. Така се случи. По-скоро той ме намери. Видях сборника с разкази „Крадецът от Шейди Хил“ в един кашон и веднага стана мой срещу 2 лв. Предговорът на книгата е от самия Чийвър, който, оказа се, е гостувал в България. Предговорът звучи леко оправдателно – тези разкази са писани отдавна, както пише самият Чийвър, по времето, когато „Ню Йорк бе изпълнен все още с речен блясък“ и квартетите на Бени Гудман се слушали по радиото, в книжарниците и по уличните ъгли, и всички ходели с шапки. Прекрасен е Джон Чийвър. И въпреки че, соц.-клишетата, които апропо са живи и днес, са му лепнати от тогавашната родна критика, наистина заслужава голямо признание. Фино чувство за хумор, огромно съчувствие, невероятен тембър, топлина. Ето началото на един негов разказ:
“ Ейза Баскъм, старият лауреат, се въртеше в своя работен дом или кабинет – той не бе успял да намери точно название на мястото, където човек пише поезия, – биеше стършели с един брой на „Ла Стампа“ и се чудеше защо досега не е получил Нобеловата награда. (още…)
Алигаторите не пият бърбън 