„- Защо си подпалила Ърл?
- Дяволът ме изкуши – отвърна тя.
- Мили, моля те, разговаряй като разумен човек.
- И светиите са били изкушавани от дявола.
- Но ти не си светица!
- Ами да. Тъкмо затова се поддадох.“
* * *
„Независимо от публикуването на статистики и броенето на жителите със стотици хиляди, за всеки човек един град се състои само от няколко улици, няколко къщи, неколцина души. Щом тези няколко ги няма, градът престава да същeствува – освен като болка в паметта, като болката в липсващия ампутиран крак. „Време е да си събера багажа и завинаги да напусна развалините на Хавана“, помисли си Уърлмолд.“ Цялата публикация »
От поредицата, посветена на Романови, липсват още четири книги. Завиждам на тези, които ще посегнат към тези биографии за първи път.
Стотици хиляди са взети в плен от съюзниците, повечето от тях са изпратени в Англия, дори в Щатите. Почти никой не е пожелал да се върне в родината си. Въпреки това малко след Ялтенската конференция съдбата на „освободените“ е решена със заповед от горе. Според тази заповед „всички руски военнопленници, освободени в контролираната от съюзното командване зона, подлежат на предаване на съветските власти във възможно най-кратки срокове“. По този начин през май 1945 г. започва масовото връщане на пленниците. То продължава една година. През това време стотици хиляди руснаци са опитват да избягат, десетки хиляди се самоубиват по пътя. На американците, отговорници за изпращането, се налага насилствено да качват хора на корабите. Един офицер отказва да го направи и е изправен пред съд. Руснаците, пленени в Южна Европа, са изпратени в австрийския град Линц, откъдето са репатрирани. По пътя през Алпите близо хиляда от тях се хвърлят от прозорците на вагоните на моста над една пропаст близо до австрийската граница. Всички загиват. Мнозина се самоубиват още в Линц. Те предпочитат да се удавят в Драва, отколкото да се върнат в Совдепия. Седемте останали пункта за предаване са: Дахау, Пасау, Кемптен, Платлинг, Бад Айблинг, Санкт Войдел и Марбург. Масови самоубийства във всички тези седем места. Най-често се бесят. 
И вероятно е прав. Преди зловещата нощ 23 срещу 24 август в двореца се появява книга, която трябва да убие кралицата. Авторът е Нострадамус, а Катерина се увлича от астрологията, любопитството ще надвие и тя ще поеме отровата, с която са напоени страниците. Заговорът обаче не успява, Катерина умира на 70 години и е сочена за вдъхновител на Вартоломеевата нощ, когато Париж е удавен в кръвта на убитите хугеноти. Това са сухите факти, върху които лежи сюжетът на „Съзаклятието на кралицата“ на Лоренцо Медичи. Авторът обаче иска да покаже друг образ на Катерина, далеч от страховитите легенди, които обгръщат личността й. И успява. Катерина е описана като сантиментална жена, подчинена на суеверията и командвана от астролозите. Влюбена на младини в братовчед си Иполито, за когото секретарят на Лъв X казва, че е „най-красивото от най-красивите цветя“, Катерина ще управлява Франция по времето на четирима крале, марионетки в ръцете й. След зловещата смърт на съпруга си, за която той е предупреден по-рано от гадателите, Катерина облича черна рокля и за първи път белият цвят е изместен като знак на траур във Франция. А черното й отива. Кралицата е естет – изключително взискателна към кухнята, пристрастена към парфюмите, строга към моделиерите. И има слабости – в завещанието си тя записва 500 хиляди екю да бъдат отделени за пенсиите на нейните прислужници, секретарите й, офицерите и придворните дами. Не е ясно дали астрологът, предупредил Анри II да не участва в рицарски турнири, е подсказал и на съпругата му, че ще умре в близост до Сен Жермен. 
„Още с първите си неща и преди даже да е написал един роман, Хемингуей вече е смятал, че е велик писател.“ Това са думи на Светослав Овчаров, сценарист и режисьор на „Единствената любовна история, която Хемингуей не написа“ – филм, който наскоро се появи на кино афиша. Хемингуей, също като Капоти в началото, е изкарвал парите си като репортер. Често споделял, че кратките изречения, толкова характерни за стила му, се дължат именно на това – по телеграфа дългите репортажи излизат по-скъпо. Явно Труман Капоти не е имал проблем с парите, когато репортажно и за „Ню Йоркър“ разказва за първото посещение на трупата на джаз-операта „Порги и Бес“ в Ленинград през 1955 г. Романът излиза в САЩ година по-късно, а авторът споделя за книгата „Докато я пишех осъзнах, че най-после съм намерил отговора на нещо, което винаги е било най-голямата ми творческа главоблъсканица„. А по-късно разкрива и каква е била тя: „Главното бе, че се научих да владея „статичното писане“, да разкривам характер и да поддържам настроение, неподпомаган от сюжетна линия – за писателя тя е същото, което са въжето и пикелът за алпиниста“. А всъщност документалният роман, както критиката определя „Музите са чути“, е силно сюжетен, поне за хората, които отгръщат страниците му 50 години по-късно. С усет към детайла и любопитно око Капоти разказва за пътешествието на трупата певци с влак по маршрута Западен – Източен Берлин – Варшава – Москва – Ленинград в годините, когато гостуването на американски артисти в СССР изглежда революционно. 
Каква е причината?! Французите протестират срещу антикризисната програма, предложена от техния президент Никола Саркози. По същото това време на Изток от Париж, някъде на Балканите, в гр. София, столица на България, шоумени, студенти, актьори, историци и други, обявени от една обществена медиа за застъпници на няколко книги, се бореха да спечелят нашите симпатии, за да гласуваме за един най-любим сред други 12 романа. Но, да се върнем отново в Париж… Преди да бъде избран за президент и да спечели убедително срещу чаровната брюнетка с леви убеждения Сеголен Роаял, Саркози обявява дословно „Само садист или идиот може да сложи в учебната програма „Принцеса дьо Клев“. Публичното поругаване с романа продължава дори, когато Никола, който все още не е изоставен от Сесилия за сметка на марокански милионер, стъпва тържествено в Елисейския дворец. Президентът дори заявява, че книгата на Мадлен Мари дьо Лафайет не учи на нищо практично, а и не подтиква към самостоятелното мислене. Провокирани от тези думи, по време на Салона на книгата, проведен в Париж преди седмици, находчиви французи пускат в продажба значка с надпис „Аз чета „Принцеса дьо Клев“ и предизвикват спонтанни рецитали сред посетителите на изложението. Хрумването е толкова заразително и на място, че скоро увлича хиляди французи, които по същото време изразяват социалния си протест срещу антикризисната програма на президента. Буквално за часове са продадени дви хиляди значки, а четенето на книгата на дамата, живяла преди четири века се пренася по площадите, в кафенетата, в Сорбоната, на всички възможни знакови места в Париж. Към публичната акция се включват актьори, а Луи Гарел декламира „Принцеса дьо Клев“ в подножието на Пантеона. 
„Искате много, но Ви обещавам, че ще помисля. Имате много красива рокля. Какъв е този плат, госпожо? Не е ли креп или газ от Италия?“. Това са думи на Наполеон, произнесени хладно, когато кралицата на Прусия и съпруга на Фридрих Вилхелм III Луиза пада в краката на императора, за да моли милост за Прусия. След тази среща той пише на Жозефина „Кралицата на Прусия е действително очарователна, тя непрекъснато кокетира с мен, но никак не ревнувай, аз съм като мушама, по която това само се стича. Много скъпо ще ми струва, ако се правя на галантен.“ Срещнала железния отказ на Наполеон да пожали Прусия Луиза, дъщеря на херцог Карл II фон Макленбург-Щрелиц, и майка на бъдещата императрица на Русия и съпруга на император Николай II Романов, пише за Бонапарт „Проклет крал, проклета нация, проклета армия, страна, която измами всички и не заслужава да съществува.“ Една от най-красивите дами в аристокрацията, за кралицата в салоните на Санкт Петербург се говори, че е била любовница на самия император, внук на Екатерина Велика и син на непостоянния и мрачен Павел I, Александър I. 
„Беше в деня след убийството. Ясно помня”, каза тя и оправи с дясната ръка пепеляворусия кичур, който се плъзна по челото. „След изстрела излязох навън, бях само по халат, исках да говоря с полицаите лично. А ти се въртеше край мен, замаян, размахваше ръце, сумтеше… Изглеждаше като човек, който не знае какво да каже. В тъмното виждах погледа ти, пълен с въпросителни и разширените зеници, които впиваше в мен, сякаш зная всички отговори. А встрани, на няколко метра от нас, под червеното одеало, което метнах отгоре, лежеше трупът. Беше съвсем малка купчинка, сякаш бяхме покрили дърва за огрев, за да не се мокрят. А не валеше. Едва средата на юли. Насред душно, уморено лято. Загръщах се в халата, сякаш е зима, гледах босите си крака в пантофите, които в бързината не смених с обувки, и теб, безпомощен, някак по-мъничък в мрака, а беше вече на 16. 
