„Защо тогава ти пиша? От отчаяние, Алек. Разбира се, когато стане дума за отчаяние, ти си световен авторитет. (Да, естествено, четох – като всички – твоята книга „Насилие, породено от отчаянието: сравнително изследване на фанатизма“.) Но не книгата ти имам предвид, а субстанцията, от която е изградена душата ти – ледено отчаяние. Арктическо отчаяние. „
….
„Бернанос смята, че в нещастието, в дълбоката му същина се крие щастието. В книгата си отговарям на този католически сладкодумник, че щастието е изтъркана християнска измишльотина. Щастието, пиша там, е кич. То няма нищо общо с гръцката евдемония. В юдаизма подобна идея изобщо не съществува, в Библията няма дума за „щастие“. Най-близко е може би удовлетворението от връзката с Бог и ближните – например в „Блажени непорочните в пътя си“. Юдаизмът познава само радостта и веселието: „Весели се в младостта си, момко.“ Ефимерна радост – като огъня на загадъчния Хераклит, чиято победа е неговото унищожение, – радост, която съдържа своята противоположност и всъщност именно това я прави възможна.“
…
„Скъпа Рахел,
Наистина трябва да се вслушам в думите ти и да се променя. Да скъсам с миналото. Да стана любяща съпруга и домакиня. Да гладя, да готвя, да чистя, да шия.
Да се гордея с успехите на съпруга си и да се науча да виждам в тях щастието си. Да избера завеси за новия апартамент, в който се местим през зимата. Да се радвам на топлия аромат на уютния ни дом, на миризмата на черен хляб, сирене и маслини. На талк и напикано, която се носи от детската стая през нощта. На пържено в кухнята. Безсмислено е да поставям на риск „всичко, което имам“. Човек не бива да си играе с огъня. Няма да се появи да ме спаси рицарят на бял кон. А дори и да дойде, аз няма да го последвам. Защото само ще объркам наново живота му и ще донеса страдание на себе си. Благодаря ти, че от време на време ми напомняш за моите задължения. Прости ми за всички обиди, които съм хвърляла в лицето ти без причина. Ти, разбира се, си абсолютно права, родена си да бъдеш винаги абсолютно права. Отсега нататък ще бъда добра и покорна като мушица. Ще си слагам престилката, ще мия прозорците и ще чистя паяжините. Ще си знам мястото. Ще пека фастъци за гостите на Мишел. Ще внимавам винаги да има достатъчно кафе. Ще му помогна да си избере хубав костюм. Ще държа сметка за парите в домакинството, ще си обличам кафявата рокля и ще го придружавам по обществени мероприятия. Няма да го излагам. Щом поиска думата, ще си затварям устата. Даде ли ми знак, че е мой ред ще кажа нещо духовито и ще очаровам всичките му познати. Може да се запиша в неговата партия. Ще помисля сериозно за цвета на новия килим.
Скоро ще имаме телефон, благодарение на брата на неговата приятелка Янин сме преместени в началото на списъка с чакащите. Ще си купим автоматична пералня. А после и цветен телевизор. Ще отида с него на гости на зетя и дъщерята на Закхайм. Ще му пиша бележки кой го е търсил по телефона. Няма да позволявам да го безпокоят за щяло и не щяло. Ще отклонявам тактично просителите, дошли да му искат слуги. Ще преглеждам вестниците и ще отбелязвам статиите, които биха могли да са му от полза. Ще го чакам да се върне вкъщи с вкусни гозби, ще му приготвям топла вана и после внимателно ще слушам за успехите му през деня. Ще рапортувам накратко какво става с детето и къщата. Ще се грижа за сметките за вода и ток. Всяка вечер ще оставям до главата му безукорно изгладена бяла риза с колосана яка. Всяка вечер ще съм на неговите услуги. А когато служебните му задължения наложат да спи извън дома, аз ще си стоя сама и ще изучавам история на изкуството. Или ще започна да рисувам акварели. Ще мина столовете с лак. Ще овладея ориенталската кухня дотолкова, че да достигна класата на майка му. Ще го освободя от грижите за Ифат, за да може да се посвети на идеалите си. Ще се увия като плодовита лоза около къщата му. Ще бъда съпруга по-ценна от бисер. Царска дъщеря , чиято слава е в дома й. Годините ще се нижат и славата на Мишел ще расте и укрепва…“
…
„Нашият тропически ад. Парадът на мръсно бельо. Смрадливите чорапи на ухилени, оригващи се мъже. Задушаващата воня на чесън, ряпа и шишкебап. Хълцащи от кока-кола и бира. Лютивият мирис на евтини цигари. Лепкавата пот с дъх на вкиснато. Толкова бързаха, че само смъкваха панталоните до глезените и не си правеха труда да свалят ризите си, а някои дори оставаха с обувките. Лигите им върху раменете ми. В косата ми. Петната по чаршафите. Неприличните думи и похотливият шепот в ушите ми. Глупавите наизустени комплименти, с които ме обсипваха. А накрая комичното търсене на гащи из стаята- ленивата надменност, която изведнъж ги завладяваше, след като задоволяхава похотта си. Разсеяните прозевки. Неизменното поглеждане на часовника. Мачкаха ме с телата си, сякаш чрез мен си го връщаха на всички жени. Като отмъстители. Сякаш набираха точки в някаква мъжка надпревара. Или навъртаха километраж. …“
…
„При всички случаи, господин Сомо, Мишел, ви съветвам да внимавате. Дори стара и умираща, змията все ще намери сили да ви ухапе за сбогом. Ще успея да изстискам от зъбите си една последна капчица отрова. Защо например да не споделя с вас, че вашата красива съпруга всяка нощ изкачва стълбите до стаята ми? Скаутското фенерче на Боаз трепери в ръката й и хвърля колебливи отблясъци по ронещата се мазилка на стената. Илана се пъхва под одеалото. Плъзга горещата си длан по корема ми. Устните й галят оределите косъмчета по гърдите ми. Може би се опитва да ме изтръгне от съня и да ме възбуди. И може би успява. Не зная каква е истината: дори когато съм буден, все едно ссънувам, за мен сънят е последното укрепление, в което, притиснат от вражеската армия, намира убежище войникът. Но най-вероятно всичко това се случва единствено във фантазиите ми. И в нейните. И във вашите, Марсел.“
„Черната кутия“, Амос Оз
